Предстои една от най-интензивните седмици във външнополитическия календар на новия американски президент - Барак Обама. В началото й той ще трябва да убеди индустриалните държави в ползата от огромни бюджетни разходи за стимулиране на икономиката и спасяване на банките и губещите компании, а в края й - да накара партньорите на САЩ от НАТО да припознаят като свои новите му по-амбициозни цели в Афганистан.
И двете цели са ключови за новата администрация в Белия дом не само поради връзката им с най-важните вътрешнополитически задачи, които Обама преследва, но и поради факта, че това е първият сериозен тест за обещаваната промяна в отношенията между САЩ и трансатлантическите й партньори.
В този контекст е закономерно да си поставим въпроса как ще бъдат представени новите американски приоритети на Срещата на върха на НАТО на 3 и 4 април, кои са въпросите, които ще доминират форума и кои са онези, които ще останат не по-малко знаково, в сянка. Същото отношение ли ще срещне американският президент, аналогично на екзалтацията на берлинчани, които слушаха речта му през лятото на миналата година и каква ще бъде готовността на европейските държавни глави да му сътрудничат в прилагането на новите му стратегически цели?
По принцип, в Европа има известно разминаване между отношението на общественото мнение и позициите на управляващите елити към Вашингтон. По време на втория мандат на Буш, особено във втората му половина - Белият дом успокои до голяма степен напрегнатите контакти с редица европейски правителства. Редовите европейци, обаче, не му простиха до края на мандата му войната в Ирак и високомерието към трансатлантическите партньори. Сега се получава обратното, европейските общества реагират много положително на харизматичната личност на американския президент, докато европейските правителства по редица въпроси като използването на пари от бюджета за спасяване на частни компании и войната в Афганистан няма изгледи да проявят голям ентусиазъм.
От американска гледна точка, сега най-важен във военнополитическо отношение е въпросът за Афганистан. Войната там е проблем от ключова важност за администрацията на Обама - той дойде на власт с лозунга за погрешната война в Ирак, и за това, че усилията трябва да се съсредоточат в Афганистан. Войната в Афганистан е също толкова важна за американския държавен глава, както беше въпросът за успеха в Ирак за Джордж Буш.
Проблемът за Вашингтон е, че европейските обществено мнение и правителства не поставят приоритет върху войната там, аналогичен на важността, която й се придава в САЩ. Тази константа няма да се промени нито преди, нито по време, нито след Срещата на върха на НАТО.
Американската политика ще трябва да се примири с факта, че няма да има значително увеличаване на военното присъствие от страна на повечето европейски партньори. Прагматичната позиция би изисквала да се наблегне върху стратегическото единство на членовете на Алианса по отношение на Афганистан - подчертаването на факта, че това е дългосрочна и обща цел, която ще бъде постигната със съвместни усилия. В същото време, Обама би могъл да очаква европейските правителства да се ангажират повече с тренировъчни и граждански мисии - обучението на силите на реда, икономическо и хуманитарно подпомагане, помощ по отношение на изграждане на администрацията и възстановяване на страната, съдействие в областта на прилагането на законите.
За американската администрация е важно увеличаването на военното присъствие да се впише в новата стратегия, както и въпросът за това какви промени могат да бъдат направени в командването.
По отношение на втория ключов момент от дневния ред на Срещата на върха на Алианса - избирането на нов генерален секретар - както стана ясно, американското правителство е готово да подкрепи датския кандидат, Расмусен за поста, независимо, че преди това имаше намеци от страна на вицепрезидента Байдън, че е възможен консенсус върху „неевропейска" кандидатура в лицето на канадеца Маккей.
Другото знаково събитие, което ще се случи по време на срещата, ще бъде реинтегрирането на Франция във военните структури на НАТО, което съответно ще означава по-значимо френско присъствие и в командните структури на съюза. Две ще бъдат големите последствия от тази промяна на статуквото на Франция - на първо място, това ще означава туширане на традиционния стремеж на Франция да противодейства на американската хегемония в НАТО. На второ място, това ще доведе и до по-нататъшно „оздравяване" на връзките НАТО-Европейски съюз, по отношение на които вече Франция няма да играе ролята на дезинтегратор.
Нейната стъпка, макар и до голяма степен символична, ще засили идентификационните процеси между НАТО и Европейския съюз. В този смисъл, импликации биха могли да се очакват и в отношенията НАТО-Русия. Руският интерес, който винаги е бил в посока на изграждане на европейската архитектура на сигурността, като протививес на ролята на НАТО в Европа, няма да има достатъчно агенти в един по-монолитен Алианс, ориентиран повече центростремително.
Не само въпросите, които ще стоят пред участниците в Срещата на върха на НАТО ще бъдат знакови за промяната на американската позиция по редица външнополитически въпроси, но и онези, които в контраст с предишни форуми на Алианса, няма да бъдат на дневен ред. Такъв въпрос, изтикван досега напред именно от американска страна, е този за разширяването и за засиленото партньорство с Грузия и Украйна. Фактът, че ще видим отстъпление в тази позиция на Вашингтон, ще подчертае новия курс, който Обама вече скицира в отношенията си с Москва. Той, за разлика от политиката на администрацията на Буш, се контцентрира максимално в посока на търсене на допирни точки и максимално избягване на различията с Русия. Емблематично в това отношение е намерението му да постави във фризера противоракетната отбрана на територията на Полша и Чехия. Тези корекции на позициите целят увеличаване на доверието и взаимодействието по редица други въпроси, които попадат в сферата на интерес на настоящата американска администрация - по-голям ангажимент на Русия по отношение на международния натиск към Иран за прекратяване на ядрената програма, преговори за контрол върху ядреното и конвенционално въоръжаване.
Тези промени, обаче, е възможно да не зарадват някои от по-младите членки на НАТО - като Полша например. Още повече след усилията, които нейното и чешкото правителство положиха да убедят обществата си в предимството на изграждането на противоракетни бази на териториите им, които сега се оказват в голяма степен напразни.
В този смисъл, може би е важно да се отбележи, че промяната в политическите приоритети на САЩ по отношение на ключови за Алианса въпроси, носи някои проблематични последствия. Макар, че се вричаше в по-голяма отвореност към европейските партньори и зачитане на международните институции, Обама показа в първите месеци от мандата си, че ще взема решения преди да ги консултира, а след това ще се старае да ги убеди в целесъобразността им. Така стратегията за Афганистан беше обявена в навечерието на Срещата на НАТО, по същия начин „замразяването" на плановете за противоракетна отбрана в Чехия и Полша сякаш беше повече въпрос на договаряне с Русия, отколкото на обсъждане с равноправни партньори от Алианса, на чиито територии трябваше да се построят базите.
Този подход принуждава европейските партньори да преразглеждат приоритети и политики. Някои от тях са поставени в неудобно положение, най-малкото защото изхабиха значителен политически ресусрс напразно. Такъв е например и случаят с британското обществено мнение, което беше убеждавано от правителството на Тони Блеър в целесъобразността на войната в Ирак, а сега трябва да бъде спечелено за новата война в Афганистан. В този смисъл дилемата за Обама е да запази известна приемственост във външната политика, в условия, в които е нужно силно оттласкване от приоритетите, свързани с НАТО и отношенията с Русия, от които се ръководеше администрацията на Буш.
И ако радикалното отричане на Буш във вътрешнополитически план безспорно беше печеливша карта за Обама, европейските правителства няма да бъдат изцяло безкритични към новите военнополитическите стратегически приоритети в американската външна политика.